АЛО —Речник на българския език — алтернативна версия

А̀ЛО междум. 1. Възглас, употребяван при разговор по телефон — при повикване, при отговор или при проверка дали чува събеседникът. (Телефонът звъни.) — Шефът!… Шефът! (Поема слушалката.) Ало, ало… тук министър Големанов!… Там кой! Ти ли си бе, шефе? Добър вечер… Ст. Л. Костов, Г, 87. — Ало! Да. Кой е там? Ограда, ти ли си? Дай ми Вулкан! Ив.Мартинов, ДТ, 48.

2. Разш. Разг. Възглас, с който обикновено се привлича вниманието; слушай(те)! — Хайде сега да полеем годежа. Хей, ало! — извика той след келнера: — По-скоро с другото! М. Грубешлиева, ПИУ, 236. Герган дълго се заглежда, после излезе и тръгна из панаира между другите бараки. Отвсякъде викаха, канеха, молеха: .. — Ало, ало! Тук е укротителят на змии, гущери, мечки и вълци, великият маг Мата-Мата. К. Калчев, ЖП, 132.

— От англ. hallo 'здравей' през фр. allô.