БАЛКАН —Речник на българския език — алтернативна версия

БАЛКА̀Н м. 1. Планина. А пък мечата кожа — друга дълга история: дали я на един овчарин, дето не слизал горе от балкана. Бл. Димитрова, ОтОт, 17. Слънцето падаше към ниското и слаб ветрец слизаше от балкана. Елин Пелин, Съч. IV, 49. Обичам та, мое мило отечество! Обичам твоите балкане, гори, сипее, скали. Л. Каравелов, Съч. II, 28. Вият се облаци черни, / вихрена буря се кани; / като че в мисли чемерни, / мръщят се тъмни балкани. П. П. Славейков, Събр. съч. II, 14. Сливенски балкан. Тетевенски балкан.

2. Като собств. а) Само ед. Стара планина. Настане вечер — месец изгрее, / звезди обсипят сводът небесен; / гора зашуми, вятър повее, — / Балканът пее хайдушка песен! Хр. Ботев, Съч., 1929, 16. Аз казах по-горе, че нашите българе от южната страна на Балкана са гостеприемни и добри хора. П. Хитов, МП, 25. И ето я, блести безкрайната верига / на приказний Балкан. К. Христов, ЧБ, 8. б) Балканите обикн. мн., само членувано. Балканският полуостров. // Събир. Държавите и народите на Балканския полуостров. След туй — кой знай какво ще стане: / ще рухнат целите Балкани. .. / От Ексимил до Сарос лют е бой. К. Христов, ЧБ, 326.

◊ Хващам / хвана (улавям / уловя) балкана. Разг. Избягвам в планината и ставам хайдутин или партизанин. Навярно носим във кръвта си ние / от нашите деди оная жад, / с която, щом гората се развие, / са хващали балкана вечно млад. Бл. Димитрова, Л, 26–27.

— Тур. balkan.