БЛАГОСТ —Речник на българския език — алтернативна версия

БЛА̀ГОСТ¹, -тта̀, (остар.) мн. -и, ж. 1. Само ед. Качество или проява на благ, кротък човек; доброта, кротост. Изобщо по наследство Алеко притежаваше най-вече черти от характера на бащата, макар че и майчината благост и нега да бяха му тъй също дълбоко присадени. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 116. Той [Гоце Делчев] расте под своеобразната строгост на баща си и под прекалената благост на майка си. П. К. Яворов, Съч. II, 170. Велик по силата на меча си, Асен е още по-велик по благост на сърцето. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 10. Момчил се сепва. Гласът на баща му. Светещ от благост глас. Още озарява слуха му. Нито струнка на укор в него. Бл. Димитрова, Лав., 213.

2. Само ед. Рядко. Приятно чувство, наслада. — Виж, тачат го! — радваше се старецът и сърцето му се изпълваше с благост. Г. Караславов, СИ, 260. А животът на човека трябва да се живее чисто, защото той е най-голямата благост, дадена на земята. П. Константинов, ПИГ, 26. Къде се скиташ там из небесата — / попитала ехидната орела... (..) В безвестните онез пространства, птицо смела, / каква намерваш тайна благост? Ст. Михайловски, Съч. I, 302.

3. Обикн. мн. Остар. Добри дела, добрини. Благостите ти, приятелский ти начин и разпалената ти ревност,.., ще спечелят любовта на ония, что засега с равнодушие тя гледат. А. Кръстевич, ВПЖ (превод), 119. И с отворена ръка ни насища с сичките свои благости. Ил. Блъсков, ДБ, 39.

БЛА̀ГОСТ² ж. Диал. Качество на вкусен или сладък; сладост. — Там във всяка гостилница, момчета, тази чорба я правят така, че пръстите си да изядеш от благост, докато я сърбаш. Г. Русафов, ИТБД, 124. Извор щастие познава — / жадник стан кога превие / и от него се напие, / и му благостта познава. П. П. Славейков, ОБ, 90.