БЛАГОЧЕСТИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

БЛАГОЧЀСТИЕ, мн. няма, ср. Книж. 1. Поведение, което отговаря на изискванията на християнския морал; религиозност, набожност. Но нека Бог те награди за твоето благочестие и християнско смирение. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 26. Тя също ходеше често в църква, но с голямо смирение. Никому не натрапваше, не показваше своето благочестие. Д. Талев, С II, 263-264. Тези качества на богомилите, тяхното притворно благочестие, отричанието на външната суета и разкош, техният суров аскетизъм,.., имаше голямо влияние на простият народ. Р. Каролев, УБЧИ, 119.

2. Остар. Зачитане на някого; уважение, почит. Ни мисъл радостна за син любезни, / ни благочестие към стар баща, / ни обич към жена, която чезне, / оставена в горчива самота, / не победиха жаждата у мен, / да видя свят, народи, доблестта, / пороците им, тяхното живене. К. Величков, Ад (превод), 217. То [отечеството] има нещо материнско в себе си, което ни вдъхнува чувство съответно със синовно благочестие. Пч, 1871, кн. 4, 52.