БЛАЗЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

БЛАЗЀ нареч. Обикн. с крат. лич. местоим. в дат. м и, т и, м у и пр. Като възклицание за облажаване, за завиждане на посочения чрез местоимението за нещо хубаво, което има, получава, което е сторил и под. — Юнакът тегло не търпи — / ала съм думал и думам / блазе му, който умее, / за чест и воля да мъсти. Хр. Ботев, Съч. I, 1929, 31-32. — Големец е, дядо, големец е. Блазе ти, че имаш такъв син. Ал. Константинов, Съч. I, 287. — Блазе ви, Иване! — .. — завиждам ви! Я в какви места живеете, каква красота, какъв въздух. Й. Йовков, ПГ, 16. Блазе на глухия, че два пъти чува. Н. Геров, РБЯ I, 47. ● Остар. и диал. С възвр. местоим. си. А пак умните и пръгавите искат да знаят за всичко и щото не знаят питат та го учат, и докле не разберат добре, не мирясват. Блазе си на тия умни хора! Лет., 1872, 95. Блазе си на оня народ и на оная земя, дето има много такива мъже, които от долни ся издвигнали до най-високи места в обществото. Й. Груев, СП (превод), 13.

— Други (диал.) форми: б л а д з ѐ, б л а з я̀.