БОЗГУ̀Н

БОЗГУ̀Н неизм. прил. Простонар. 1. Размирен, сму̀тен. Га било бозгун година, / тогайв съм била мънинка. Нар. пес., СбНУ ХLVII, 59. Търти народа да бяга / през таа бозгун година. Нар. пес., СбНУ ХLVII, 73.

2. Като същ. м. Смутно време, размирица, бозгунлук. Черкезите бяха същински вълци.. Тия кучета бяха особено побеснели по време на бозгуна.. На големи тайфи черкезите кръстосваха вредом по селата и плячкосваха всичко. П. Росен, ВПШ, 40-44-45. А на други разправяла, че го намерила в бозгуна, е! — преди петнайсет години, когато пак тъй бягали от тези кърджалии, дано по кърищата да измрат кръвниците! Й. Йовков, СЛ, 136. — Я затуй съм дошел у София. Да я спася... Много лошо щеше да стане, много бърканици, бозгуни, убийства и смърти.. Земята щеше да се разтвори и сви да погълне.. Ив. Карановски, Разк, I, 189.

— От тур. bozgun ’разнебитен, разбит’.

Списък на думите по буква