БОЛЯРИН —Речник на българския език — алтернативна версия

БОЛЯ̀РИН, мн. боля̀ри, м. 1. Истор. Благородник, който принадлежал към висшия слой на феодалната класа в България от IХ до ХIV в. Болярите се делили на два класа: на велики и малки боляри. Ив. Вазов, Съч. ХХ, 193. А Гавриил, болярин и вожд на тежката българска конница, срещна галски войвода с многобройна дружина. Н. Райнов, ВДБ, 65. В лято 1342 два дни след Мала Богородица, една малка конна чета начело с болярина песнопой Витомир слизаше по десния бряг на Марица. Ст. Загорчинов, ДП, 295. Иван Шишман седял посред стаята и слушал с голямо внимание разговорите на своите боляре. Л. Каравелов, Съч. V, 111-112.

2. Остар. и диал. Богат, имотен човек; болярец. Според мнението на котленските хаджии, техният градец е единствен по цяла България, в него са раждат боляри хора, умни глави, паши и владици. З. Стоянов, ЗБВ I, 25. Стар болярин — зъл лихварин / в края наш се слави. П. К. Яворов, Съч. I, 10. Низ по село скупом ходят / китни млади коледари, — сиромаси и боляри / с благовестие да споходят. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 99. Болярин кога ще, сиромах кога може. Погов.

— Първобълг. — Друга форма: болѐрин.