БРУЛЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

БРУ̀ЛЯ, -иш, мин. св. бру̀лѝх, несв., прех. 1. Удрям с прът, камък и под., за да сваля плодове от дърво. Той си спомни детинските години, когато е брулил чуждите орехи и плахо, с разтупано сърце, поглеждал наоколо да не се появи пъдаря... Ив. Вазов, Съч. ХХV, 25. Вчера сърненци и бистричани щяха да се избият... Играят ония ми ти сопи,.. като че брулят круши. Й. Йовков, ВАХ, 66. — А какво бях на твоите години аз? Хъшлак! Брулех овошките по хорските градини, замерях с ластик врабците. Цв. Ангелов, ЧД, 138.

2. Обикновено за вятър, въздушна струя — удрям, бия силно, шибам. Оня дунавски вятър така брулеше, та пукаше и камъните. Ив. Вазов, Съч. ХVIII, 78. Студеният горняк брулеше лицата ни и ние бързахме да стигнем Антимовския хан и да се постоплим. Й. Йовков, ВАХ, 24. Три дни и три нощи валя дъжд, вятър брули, сняг прехвърква. Чудомир, Избр. пр, 262. ● Обр. И нека те [народе] бурите брулят и в шемет оплитат, / от тях ще излезеш ти още по-твърд и изпитан. Е. Багряна, ЗМ, 14. бруля се страд. бруля си възвр. от бруля в 1 знач.

◊ Пращам / пратя да брули круши (с ушите си) някого. Диал. Изпъждам, отпращам без нищо някого, след като съм го наругал или подиграл. Тури му самар<а> и <па> го пусни да брули круши. Диал. Изпъди го.