БЪКЛИЦА —Речник на българския език — алтернативна версия

БЪ̀КЛИЦА ж. 1. Плосък кръгъл дървен съд подобен на бутилка, изработен на струг, от които се пие вино обикн. на селски сватби, погребения, народни празници и под. Потеглили. Най-напред гайдарят, след него канениците с бъклици в ръце, че деверът с булката от лява страна и отдясно с херугвица. П. Росен, ВПШ, 162. Неда вдовицата го дарила с нова-новеничка риза,.., Ивановите снахи му занесли ядене и бъклица видо да помене свекъра им. Чудомир, Избр. пр., 293. За народната трапеза в училищния двор бяха подкладени казаните с десетина заклани овни, а невестите час по час внасяха шишета със сливовица и бъклици с вино от Тракия. А. Каралийчев, С, 294. Среща ни сватба идеше: / най-напред кума вървеше, кума бъклица носеше. Нар. пес., СбНУ ХХVII, 194. "Либе убава Калино! / А ся убаве премени, / па убаве ся натруфи, /..,/ па налей злата бъклица / с това ли вино червено, / та накалесай, Калино, / сичката моя роднина. Нар. пес., СбБрМ, 188.

2. Количеството течност, което се вмества, съдържа в такъв съд. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 82-83.

◊ Бъклица ли чакаш. Разг. Специална покана ли очакваш. С бъклица, каня (калесвам). Разг. Специално, нарочно (каня, калесвам). — С бъклица да бях те калесал, пак тъй навреме нямаше да ми дойдеш!... За сина, за моя син ще ни посвириш днеска! Г. Караславов, Избр. съч. II, 72.

— От ит. boccale ’буркан, стъкленица’. Друга (диал.) форма: бѐклица.