БЪ̀РЧА

БЪ̀РЧА, -иш, мин. св. -их, несв., прех. 1. Правя на бръчки, сгърчвам (чело, лице, вежди и под.), обикн. от недоволство, яд. А Булгарзаде като че се чудеше как да я обади, бърчеше чело и кривеше уста, сякаш смуче зелена джанка. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 584. Той прекара учителя посред бял ден през селото. Жените гледаха учудено през плетищата, мъжете бърчеха гневно вежди. Ст. Даскалов, БМ, 22. Маргаритка е недоволна. Тя сумти нещо и бърчи сърдито чипото си носле. П. Незнакомов, МА, 81. — Струва ми се, че ние се заплитаме.. — Така е, така е! — бърчеше устни Пресиян. Й. Вълчев, СКН, 215.

2. За вятър и под. — образувам вълни, бразди по водна повърхност. Откъм езерото духаше студен вятър. Той бърчеше неза‑

мръзналата още езерна вода. З. Сребров, Избр. разк., 117. Седим на терасата, а под нас внезапният вятър бърчи синьозелените води на басейна. С. Северняк, ОНК, 226. бърча се страд.

БЪ̀РЧА СЕ несв., непрех. 1. За кожа на лице, ставам на бръчки; бръчкам се, сгърчвам се. Минка беше затворила очи и, пребледняла, охкаше, виеше проточено като малко кученце, лицето ѝ все повече се бърчеше от болка. Й. Йовков, ЖС, 25. Борис си извади спестовна книжка, измъкваше я вечер.., все смяташе нещо и челото му се бърчеше. Н. Тихолов, ДКД, 45.

2. За водна повърхност и под. — ставам на вълни, на бразди. До едно място езерото бе гладко и с кристална повърхност, хвана да се къдри и бърчи, ветрец повея и наду силно платното. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 181. Вятър нямаше, а житата, поизбуяли вече и завили черната угар, се бърчеха на малки вълнички. Кл. Цачев, ГЗ, 101.

Списък на думите по буква