ВЕТ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЕТ, -а, -о, мн. -и, прил. Остар. и диал. Вехт; ветък. Българинът, напротив, каквато омраза храни против турчина, такава (може и по-дълбока, като е по-вета) и към чорбаджия и духовенството. Хр. Ботев, Съч., 1929, 118. "Какъв студ!" — каза си Нейчо и още повече се сви. И да беше по-добре облечен, а то — с тоя изтъркан и оръфан ямурлук, препасан през кръста с вет, също такъв оръфан пояс. Й. Йовков, ЖС, 54. По цели дни мъгла лежи, не се раздига, / кога не е мъгла, то мудно дъжд се лей, / като че псалт беззъб, разтворил вета книга / над стар мъртвец, канон за упокой му пей. П. П. Славейков, Събр. съч. II, 52.

◊ Ново-вето. Остар., сега простонар. Ново-вехто. — Кажи сега каква е работата. Нещо ново-вето по къра, по селата? З. Сребров, Избр. разк., 18. — Какво ново-вето по пазара? — рече той... — Според хората — насмешливо отвърна Али. — Който има, купува, който няма, зяпа. Н. Нинов, ЕШО, 80.