ВЕТВА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЀТВА ж. Остар. Книж. 1. Поет. Клонка на дърво; вейка. Недалече от мене, във ветвите на висока бреза, чух бавен и нежноморен глас на птица. Ив. Карановски, Разк. I, 98. Всред общий празник клоне разцъфтяла / с мъх нежен и самотната върба, / .. / Навела жално ветви, с умилене / очи ми и сърце ми тя плени. К. Величков, ПССъч. II, 6. Нек висне намръщено сводът небесен, / нек вятърът ветви ломи. К. Христов, Т, 53.

2. Разклонение, част от нещо главно, основно; клон. Хуните,.., по сичките признаци са биле едно от племената на восточнофинската или чудската група на народите и са принадлежале на нейната угорска ветва. Хр. Ботев, СПДБ (превод), 4-5.

— От рус. ветвь.