ВЕХНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЀХНА, -еш, мин. св. -ах, несв., непрех. 1. За растение — губя свежест; съхна. А сега ето и тази суша — повече от два месеца как не беше паднало нито капка дъжд: тревите вехнеха, посевите жълтееха и се губеха всеки ден... Г. Райчев, Избр. съч. I, 135. Цветята, набрани за него, вехнеха и умираха в ръцете ѝ. Елин Пелин, Съч. II, 54. ● Обр. Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани, / та мойта младост, мале, зелена / съхне и вехне люто язвена?! Хр. Ботев, Съч., 1929, 12.

2. Прен. Губя свежест, бодрост и слабея, отпадам физически от болест или мъка, копнеж; линея, крея, посървам. — Ама не е хубаво, кога човек си тури мисъл на сърцето — гледам, съхне момичето ми, вехне, замязало е на сянка... Й. Йовков, Разк. III, 41. Мина му през ума да купи и за Селвета подарък, която без болест беше започнала да вехне и да слабее. К. Петканов, ДЧ, 363. Недей ме пита, майко мила, / от що съм люто наранен, / та рано чезне мъжка сила, / та вехна млад от ден на ден. П. К. Яворов,

НЖ, 20. Аз слязох в пчелина / и китка набрах ти от невен и здравец, / та здрав да не вехнеш през цяла година. Ем. Попдимитров, Събр. съч. V, 30.

— Друга (остар. и диал.) форма: вѐна.