ВИКА̀Ч

ВИКА̀Ч м. 1. Човек, който в определен случай има за задача да вика, за да сигнализира за нещо. А другите пет-шестима ловци, кой тук, кой там — всички бяха вече заели удобни позиции. — Уааа!... А-а̀! А-а! — продължаваха викачите. Д. Калфов, С, 4. Чечето беше като нас — политзатворник. Но колективът му възложи да бъде викач, че бе гласовит... Писмо ли до някого пристигне, колет ли се получи или някому на свиждане дойдат, викачът е, който ще обади за радостта. Застанал на "колелото", той тържествено се провиква, та целият затвор закънти. М. Кюркчиев, ВВ, 26. Пожарът бил същинско бедствие.. Чест камбанен звън, безредна стрелба и задъхани викачи вдигали на крак всичко живо да гаси. П. Мирчев, К, 149.

2. Човек, който приканва или съобщава, разгласява нещо на висок глас;глашатай. А дотогава бях селски кехая. Бяха ме избрали нашенци заради това, че имах едно гърло, та като викнех от общината на нашето село, чак в другото отвъд баира чуваха: можеха двете с един викач да минат, ако искаха. Пл, 1969, кн. 6, 17. Хан Татар изпрати в селото викачи да съобщят, че иде с ордата си. Д. Яръмов, БП, 35.

Списък на думите по буква