ВИХЪР —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЍХЪР, мн. вѝхри и (рядко) вѝхрове, м. 1. Много силен и бърз вятър; вихрушка. Отначало снегът се вкорави, после студът го разсипа на дребен прашец — нощните вихри го вдигаха на бели облаци. П. Ве‑

жинов, ЗЧР, 85. Върху поста налете бесен вихър на бурята,.. цялото здание се разлюля и разклати. Й. Йовков, Разк. II, 49. А времето застудяваше, завиха вихри, започна да прехвръква сняг. Идеше зимата, гладна и страшна. Г. Караславов, Избр. съч. V, 370. Зимата пее свойта зла песен, / вихрове гонят тръне в полето. Хр. Ботев, Съч., 1929, 37. Тогаз се вихри вдигнаха / и ти овчарче грабнаха, / самичък Петко остана. Христом. КМ II, 37.

2. Прен. Обикн. с несъгл. опред. Върховен, най-напрегнат, най-бурен момент на нещо; разгар. Тинка се унесе во вихъра на хорото. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 253. Той пак си представи вихъра на битките, развяното знаме и свежия лъх на планинските чукари. Ст. Дичев, ЗС I, 240. Из бесний вихър на борбите днешни / свещени знамена се дигат. Ив. Вазов, Съч. III, 79. Двойките танцуваха унесено във вихъра на валса.

3. Физ. Флуидно образуване, което възниква вследствие вискозността на флуида и се характеризира с въртеливо движение на включената в него маса.

◊ Вихри го гонят. Диал. 1. За човек, който много бърза и нищо не върши. 2. За човек, който говори каквото му дойде на ума. 3. За човек, който не знае къде се намира и как е (Н. Геров, РБЯ).