ВИШИНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВИШИНА̀ ж. Диал. и поет. 1. Висина. Спокойно и величаво държи Амбарица главата си в небесните вишини. Ив. Вазов, Съч. ХХIV, 9. Из вишините на голата планина се просмичаше вече гъста вечерна мъгла и обхващаше разпилените къщи на прострения по полите град. А. Страшимиров, Съч. I, 65. Она веле и говоре: / "Море лудо, лудо младо! / .., толко ходи горе долу / по планини, по вишини / .., нел не найде негде цвете, / да набереш, да донесеш?" Нар. пес., СбБрМ, 414.

2. Височина (в 1 знач.). Тя се спре — наоколо още по-глухо, извърна глава, без малко щу не падна на гръб — вишината на стените с око се не стига. П. Тодоров, И I, 44. Израсло ми дърво дафиново / насреде небо, насреде земя: / и со вишина небо втасало, / а со ширина земя покрило. Христом. ВВ II, 215.