ВРИЧАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВРЍЧАНЕ, мн. -ия, ср. Диал. Отгл. същ. от вричам и от вричам се. Бях ѝ се врекъл на Силвина, като отида с дяда на панаира във Филибе, да ѝ донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си остана. Н. Хайтов, ДР, 216. Двамата приятели решиха да се сродят и устояха на вричането си: задомиха децата, когато пораснаха. П. Славински, ПЗ, 200. Той [Стойко] се досещаше защо правят всичко това, макар че старите нищо не му казваха. И беше сигурен, че вричането не е отдавнашно и че не е за някакво измислено от майка му боледуване на Алекси. Г. Караславов, С, 81. С вричане са стока не свършва. Погов. П. Р. Славейков, БП II, 136.