ВРЯВА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВРЯ̀ВА, мн. няма, ж. 1. Безреден силен шум от високо говорене, викове и крясъци; глъчка. Шумната врява на площада взе да стихва, млъкнаха една след друга и гайдите, бързо се струпа пред училището гъста навалица. Д. Талев, И, 521. Ирина отвори учебника и почна да чете на глас, но скоро стана ясно, че нямаше да научат нищо. От околните маси идеха врява и смехове. Д. Димов, Т, 91. Отстрана около една ниска масичка вдигаха врява петима пияни селяни. Елин Пелин, Съч. I, 18. Отсреща през реката децата играеха край училището и дигаха ужасна врява. Чудомир, Избр. пр, 288. Някъде в шумака се боричкаха и дигаха врява врабци. Й. Йовков, ЧКГ, 187. Вдигам врява до небесата.

2. Разг. Излишни приказки, коментари, шум пред обществото във връзка с нещо. — Когато чукнах юрисконсулта, разбрах, че има ръка... знае къде да пипне... И веднага се хванаха дружбашите с комунистите.. Такава една врява дигнаха из вестниците! Ем. Станев, ИК I и II, 150. Повдигна се тогава / голяма врява / в газети и списания: — "Велика лирична дарба се яви помежду нас!" Ст. Михайловски, СБ, 107.

3. Диал. Дума, говор. Врява си вревят. Н. Геров, РБЯ I, 166.