ВЪ̀ЗГЛАС

ВЪ̀ЗГЛАС м. 1. Дума или кратък израз, отправени към някого, които се изказват високо и силно и изразяват одобрение (неодобрение) или някакво силно чувство; възклик. — Ние сме отмъстители! Ние сме войници и защитници на православната вяра срещу подлите схизматици... — Да, да — прекъсна го консулът съчувствено, ала и нетърпеливо. Поручикът и сам се сепна в своите буйни възгласи. Д. Талев, ГЧ, 59. — А, дойде ли... Това беше твоят първият възглас, когато ме видя и в него имаше повече учудване, отколкото радост, че съм дошла. Г. Райчев, Избр. съч. I, 49. // Призив. — Другари! Това не беше обръщение, а възглас, кратък, отсечен и боек. Г. Караславов, СИ, 159. Те [книжовниците] тръгват по стъпките му [на Паисий], верни на неговия възглас: "Ти, болгарине, знай свой род и език и учи се по своему езику!" Б. Пенев, НБВ, 62.

2. Църк. Кратък молитвен или обреден израз, произнасян високо по време на църковна служба. И може би преди малко, когато в нощта звучеше тържественият възглас "Христос възкресе", в същото това време той се е борил с мътните вълни на реката и тия думи пак са стояли на устните му. Й. Йовков, Разк. II, 71. Често се чуваха възгласите: "Помилуй нас!" Ив. Вазов, Съч. ХIII, 150. Чуват се само гласовете на певците ..: "Слава долготерпению твоему, Господи!", на който възглас сички вън, вътре прикланят глава. Ил. Блъсков, СК, 36.

Списък на думите по буква