ВЪЗКЛИЦАНИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪЗКЛИЦА̀НИЕ, мн. -ия, ср. 1. Дума или изречение, изказани обикн. високо и силно за израз на силно чувство; възглас, възклик. — На екс! — извика басът, засмя се и на един дъх изпразни чашата в широкото си гърло. — Ооо! — не можа да сдържи възклицанието си гостът. П. Незнакомов, БЧ, 131. — Я! — възкликна гигантът учудено. Едновременно с възклицанието се чу нов, продължителен трясък. П. Вежинов, СбСт, 57. Несвързано и неясно, с много възклицания и жестове Димитър подробно разказа за сражението. Й. Йовков, Разк. I, 94. Господарят и прислугата го посрещнаха с радостни възклицания, ръкуваха се с него, разпитваха го. Г. Райчев, Избр. съч. II, 124. Последна от момичетата вървеше Мирослава, която ту едва пристъпваше отегчена, ту внезапно съживена и развеселена надаваше пискливи възклицания. Д. Талев, С II, 59. Офицерите седнаха да обядват. Владееше голямо възбуждение. Шумни разговори се водеха, прекъсвани от възклицания, от врява. С. Радев, ССБ II, 120.

2. Литер. Езиково средство (междуметие, обръщение, особен израз и под.), чрез което в художествената литература се предава дълбоко и силно чувство, преживяване.. Изразът: "О, колко е хубав светът!" е възклицание. Възклицанието е изблик на силно чувство. Христом. VI кл, 99. Вазов познава много добре епохата на националноосвободителните борби.. Патетичният тон и възторгът често се изразяват чрез възклицания. (О, движенье славно, о мрачно движенье; О, Шипка!). Лит. X кл, 203.