ВЪПИЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪПЍЯ, -ѝеш, мин. св. -ѝх, несв., непрех. Остар. Книж. Надавам вой, крещя обикн. от силна мъка, страдание. Трясъкът на оръжията, човешките гласове — ако се повярваше, че човек може да вика, да крещи, да въпие така — се вдигаха в един непрекъснат рев. А. Дончев, СВС, 797. ● Обр. — Ако е така — рече тя, — чий грях е по-голям? Чий грях въпие за изкупление? Ст. Загорчинов, ДП, 287.

— Друга форма: вопѝя.