ВЪРВА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪ̀РВА ж. Диал. Връв. Той [Левски] се засили, скочи високо... над острите дълги колове и забучените въз тях леси... Изведнъж нещо го дръпна, закачи се — вървата на навоя ли? Ст. Дичев, ЗС II, 713. Той завиваше небрежно черната върва върху навущъка си и дори не трепна. Г. Караславов, ОХ II, 652. Трудно се изправяше от кревата. Преди една седмица идва брат му да го види и на бела закова кълчищна върва, за нея се държеше, като ставаше. М. Яворски, ХСП, 277. Щерьо беше станал и оправяше вървата с чушки. Д. Кисьов, Щ, 307. Когато са случеше да носят пушки, тие ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка. З. Стоянов, ЗБВ I, 132. -"Земи ма, земи, Нацке ма / от мене върва жълтица."/ — "Пусти остали жълтици, / при мойте бели бешлици." Нар. пес., СбВСт, 617.