ВЪРХА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪРХА̀, вършѐш, мин. св. въ̀рхо̀х, прич. мин. св. деят. върха̀л и въ̀рхъл, връ̀хла, ‑хло, мн. -хли, несв., прех. Диал. Вършея. През лятото земледелците жънат, върхат и прибират плодовете на сеитбите си. П. Р. Славейков, ПЧ, 55. А из селото по това време, понеже селените като върхат, окликват се с висок глас на конете из харманите, мъчно можеше да се чуе детинский вик по околните съседи. Лил., 1884, кн. 7, 28. Сам с бабичката си орал, засявал, копал, женал, върхал. Китка V, 1886, кн. 14, 42. върха се страд.

— Друга форма: върша̀.