ВЪРХАР —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪРХА̀Р, -ът, -а, мн. -и, м. 1. Обикн. мн. Връхна част на дърво; вършѝна. Над

боровите върхари се издига слънцето, ослепително ярко и красиво. Г. Караславов, Избр. съч. III, 123. Изведнъж орелът се спусна към дола, описа полукръг над най-високия смърч, кацна леко на върхара и докато се закрепи на него, постоя с разперени крила. Цв. Ангелов, ЧД, 63. Леки сенки се разредиха горе над дървесата, трепнаха върхарите на гората. П. Тодоров, И I, 24. Едра, обла луна блестеше в разредената синева на небето и върхарите на дърветата изглеждаха белосани в прозрачната матова виделина. А. Гуляшки, Л, 363.

2. Най-тънка връхна част на клон. Сърната беше ровила снега над затрупаните къпини. Отърсените зелени вейки, с прегризаните върхари, се виждаха отдалеч. Ем. Станев, ПЕГ, 22. Той вървеше напосока из шумака. Върхарите го шибаха по лицето, а в краката му се преплитаха клони и съчки. П. Здравков, НД, 187. // Откършен от дървото тънък връх на клон. — Вечеряхме на дъски, наслагани пред хотентотската колиба, като ни грееха пламъците на огъня ѝ, дето пращяха купове изсъхнали дъски и борови върхари. Ив. Вазов, Съч. XV, 132. Сънлив, пазачът грабва върхари, хвърля ги върху посивялата жарава и поглежда към небето да види кое време е. С. Чилингиров, ХНН, 82.

3. Само ед. Събир. Диал. Последните плодове или зеленчуци, останали по върха на растението, всички заедно като едно цяло. Чушки върхар.

4. Обикн. мн. Поет. Планински връх; вършѝна. Слънцето печеше силно, но вече клонеше над планинските върхари. А. Каралийчев, ЛС, 38. А там горе, на непристъпните каменисти върхари, срещу безчетни турски пълчища бяха насочили шест хиляди щика българските опълченци. Д. Линков, ЗБ, 130.