ВЪРШИНА —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪ̀РШИНА ж. 1. Тънък отсечен неокастрен клон. Гюрга самодива се изправя дяволито с клона между двете врати и чака. — Какво си дигнала тази вършина, невясто? П. Тодоров, Събр. пр II, 125. Човекът вървеше бавно, прегърбен под тежестта на голям наръч пръти и вършини, чиито сухи върхари се тътреха по земята. Ст. Загорчинов, ДП, 384-385. Комисарят погледна мълчаливо партизаните, които бързо мъкнеха сухи вършини за кладата. П. Вежинов, ВП, 21.

2. Само ед. Събир. Вършинак (в 1 знач.). По краищата на сечището се издигаха големи купища от вършина. Й. Йовков, Разк. I, 236. Той [Рали] насече вършина, наби коле и обгради двора. П. Тодоров, И I, 134. И той подложи малко суха вършина на Огнянова да седне. Ив. Вазов, Съч. XXII, 160. Докато да сваля раницата, той свърши сто неща: постла суха слама в единия ѝ край, събра и вършина за огън и донесе един каскет прясно изровени картофи за печене. Н. Хайтов, ПП, 105-106.

3. Само ед. Събир. Диал. Отсечени клони с шума, напластени от лятото за храна на до‑

битъка през зимата; листник (Т. Панчев, РБЯд).

ВЪРШЍНА ж. 1. Обикн. мн. Връхна част на дърво; върхар. Когато се раздени добре и слънцето отскочи над горските вършини, в къщата влезе отец Емилиян. Д. Талев, С II, 113. Ястребът заклати криле, скърши, изви надоле над шосето и се понесе над реката към отсрещния склон, едва опирайки над зелените вършини на дърветата. Н. Попфилипов, РЛ, 118. Тия буки свършваха при малко поточе,.. Зад него тъмнееха стволите на дъбова гора .. с гъста шума по вършините. Х. Русев, ПЗ, 164.

2. Обикн. мн. Поет. Планински връх; върхар. Пред погледа му [на Бойко] се простряха ридовете, наредени нататък чак до потъмнелите вършини на Балкана. П. Тодоров, И I, 88. От вършините на Странджа до склоновете на Родопите като тъмни призраци се сливаха със сенките на хълмове и гори стройните колони на младо войнство. Ив. Кирилов, Съч. II, 125. Вълшебно сияят планински вършини, / от месечний бляск посребрени. П. П. Славейков, Събр. съч. I, 182. Но де го слънцето? От тъмна полунощ / на славния Кавказ по ледните вършини / ний чакаме — защо не се подава ощ? К. Христов, Избр. ст, 204.