ВЪСЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ВЪ̀СЯ, -иш, мин. св. -их, несв., прех. В съчет. с лице, чело, вежди. Свивам вежди или сбръчквам чело, лице, придобивайки сърдит израз; мръщя, чумеря. Филип Тотьо беше прочут песнопоец, а дългият Жельо, макар да въсеше щръкналите вежди и да кривеше грозно своето кокалесто лице, не оставаше надире по дяволитост и закачки. Ст. Дичев, ЗС I, 439-440. Слушаха селяните, въсеха вежди, замисляха се. А. Гуляшки, СВ, 35.

ВЪ̀СЯ СЕ несв., непрех. Имам недоволен, сърдит вид; мръщя се, чумеря се. Всички селяни забележиха, че Беднякът е застарял, побелял, станал мълчалив, сумти и се въси, дори се кара за по-малки работи. Ц. Церковски, Съч. III, 288. Най-напред той се зарадва, но скоро хвана да се въси: Найден пренебрегваше длъжностите си в кантората, увлечен от прочитане. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 20. // За лице, чело, вежди — свивам се, сбръчквам се и изразявам недоволство. Спокойното му изпърво лице взе да се въси и да се помрачава от недоволство. Т. Влайков, Съч. III, 250. ● Обр. Няколко дни небето се въсеше, тежки облаци минаваха ниско над влажния лес, но сняг не валеше. П. Вежинов, ВР, 106.