ГАЙЛЀ

ГАЙЛЀ, мн. ‑та, ср. Простонар. Грижа. — Всеки си знае хала, всеки си има гайле и за оран, и за сеитба... Кр. Григоров, Н, 24. Че какъв е този събор, викам, че това сватба да беше, викам, пак гайлето му щеше да е по-малко! Г. Караславов, Избр. съч. II, 462. Той каза гласно: — Нямай гайле, Али ага! Ние сме вече стари достове с тебе. Д. Талев, ЖС, 432. — Извинявай — казах на Красимир, — понатоварих те със свои гайлета и ти, щеш не щеш, ме изслуша. Да знаеш как си отивам облекчена! Н. Стефанова, ПД, 33. — Блазе тебе, сина перунико! Цъфтиш, цъфтиш, та си гайле немаш." Нар. пес., СбНУ XLV, 374.

◊ Бера гайле за (на) някого, за (на) нещо. Простонар. Безпокоя се, притеснявам се за някого или за нещо, полагам усилия да помогна някому, да му услужа, да бъдат нещата му в ред; бера грижа. — Не вдигайте глава [българи] от работа за освестяване .. За другото не берете гайле — има кой да промишлява... Хр. Бръзицов, БК, 97.

— От араб. през тур. gaile. — Друга (диал.) форма: гаалѐ.

Списък на думите по буква