ГАЩНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ГА̀ЩНИК, мн. ‑ци, след числ. ‑ка, м. 1. Диал. Ремък или връв за завързване и пристягане на гащи; учкур, вракозун. Слънцето се беше издигнало вече една копраля над Балкана, когато агите се провървяха с ибриците, ту навън, ту навътре, с провиснали гащници. Ц. Гинчев, ГК, 251.

2. Разг. Пренебр. Прост, недодялан човек (обикновено за човек от село). — Тръгнали гащниците им недни да си пазят властта, ама нивите и къщите не им излизат от ума, хеле пък сега, по жътва. Ем. Станев, ИК III, 231. — Никой ли [доброволец] няма, баби такива?... — гневно изруга Мичкин. — Значи, командвал съм гащници и страхливци? Д. Димов, Т, 611. — Гащници! Недисциплинирана сволоч! — като поставяше в кобура пистолета, мърмореше Талигаров. Д. Кисьов, Щ, 232. В обедния салон прислуга никаква, само неговия [на хазаина] брат Димитър, гащник, се въртеше нататък. К. Странджев, ЖБ, 37.

— Друга (диал.) форма: га̀чник.