ГЕРЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЕРЀН м. Диал. 1. Ниско място край река с напукана суха глинеста почва, което понякога се наводнява. Една година на татко му хрумна да прекараме Коледата в село. А бе едно време, една лапавица! Боже пази! И най-малките рекички придошли, та бобо‑

тят.. Герените са плувнали във вода. П. Росен, ВПШ, 81. През нощта беше валяло дъжд. Тук-таме беше чукнал и град и сега слънцето вдигаше от стърнищата и герените пара. С. Северняк, ОТК, 119. // Мочурливо място. — Ако не беше ти, Присоето щеше да си е змиярник, а не лозя... В герена щяха да си крякат жабите... Н. Хайтов, ПЗ, 79.

2. Ливада, поляна край село. Понякога в празник ние, децата, излизахме на герена, където се чувствувахме по̀ на свобода, отколкото по дворищата. Г. Белев, ПЕМ, 52. "Яла ми, вакло, яла ми, / на Дунав вода да пиеш, / на герен трева да пасеш!" Нар. пес., СбНУ ХLIV, 198.

3. Геран (в 1 знач.) Кискахме се като деца и се обливахме с вода на герена. П. Вежинов, ЗНН, 80. Милена, .., подгони добитъка .. Бърже влезе в селото, мина край герена и спря пред изгнилия плет на бабиния Златин двор. К. Петканов, Х, 48.

— Тур. geren ’напукана суха почва’.