ГЛАСЀЦ

ГЛАСЀЦ, мн. (диал.) гласовцѐ, м. Умал. от глас (в 1, 2 и 5 знач.), слаб или тънък глас; гласче, гласле, гласе1. Новороденото плачеше почти непрекъснато. С тъничък, жален гласец. Д. Талев, ПК, 798. По същото време той се увлече в учителката по литература — една крехка, миловидна жена, със сопранен гласец. А. Гуляшки, Л, 8. Жалните гласовце на малките агънца оглушаваха цялото село. Г. Караславов, Избр. съч., 79. Кацнала е пъстрокрила птичка / на тополата, на гол вършец. / Кацнала е и от ранно утро / пее, кърши сребърен гласец. К. Христов, Кр, 27. Еленка мома хубава, / ранила ѝ рано в неделя, / равни си двори метеше, / че ѝ са гласец зачуло / отвъде бяла Дунава. Нар. пес., СбГЯ, 16.

Списък на думите по буква