ГЛЪЧ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЛЪЧ, глъчъ̀т, глъча̀, мн. няма, м. и глъч, глъчта̀, мн. няма, ж. Глъчка. На сутринта от кьошковете изведнъж наизлязоха жени и деца, насядаха във файтоните и глъч разбуди каменния двор. Ст. Сивриев, ПВ, 148. От двата тесни прозореца,.. влизаха утренното слънце и многогласният смесен глъч на селяните. Ст. Загорчинов, ДП, 92. От заран до вечер той стоеше на скалата, слушаше глъча, пукотите, ударите на мотиките в земята, търкалянето на колцата, движението. Ив. Вазов, Съч. Х, 103. Събуди го пъстрата глъч на разроения стан. Коларите викаха сърдито, прислужниците се караха, сановниците, съветниците и близките на владетеля се разхождаха нагоре-надолу. Г. Караславов, Избр. съч. V, 264-265. Двете ми братчета, събудени от високата глъч на татя, гледаха с удивление ту мене, ту новата ми премяна. Ст. Чилингиров, ХНН, 10. Нявга, в село, светлините и глъчта стигаха до мегдана чак. Г. Стоев, ЦЗ, 138.