ГНУСЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГНУСЯ̀, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. 1. Остар. и диал. Правя нещо да бъде отвратително, гнусно. Работата краси чловека, а мръзата го гнуси. Н. Геров, РБЯ, 227.

2. Остар. Създавам, предизвиквам у някого отвращение, погнуса. Там той [Микел Анджело] е забравял онова гнусно зрелище от разврат и разкапани нрави, което е гледал около себе си.. Посланието извършено, той заминава честит, че е оставил един свят, който е гнусил честната му и горда душа. К. Величков, ПССъч. III, 152.

ГНУСЯ̀ СЕ несв., непрех. 1. Обикн. с предл. от или подч. изр. със съюз да. Изпитвам усещане за физическо отвращение от нещо. Той се боеше и от водата, колкото и да прикриваше страха си, гнусеше се да пипне студеното, лигаво рибе тяло. Д. Талев, С II, 134. Със таз ръка, държала нож, / гнуся се да посегна към храната / и да я поднеса към устата. К. Христов, ЧБ, 348. Кога станеше дума между приятелите му в министерството за тоя вестник, и той заедно с другите го хулеше, и наричаше го "по‑

мия", "язва", "зараза", и казваше, че се гнуси от него като от жаба. Т. Влайков, Съч. II, 161.

2. Обикн. с предл. от. Чувствам отвращение, погнуса от подлостта, низостта на някого, на нещо. Знам какъв джелат е, гнуся се от него, а пък ми е съвестно, че злоупотребявам с доверието и симпатиите му. Д. Ангелов, ЖС, 460. Нека отсега и нататък тия народоубийци бъдат проклети, нека секи българин са гнуси от техните имена.. Тия лица,.., са отказаха от българския синод. С, 1872, бр. 34, 269. Той не са гнусял от никакви средства, само да би те водели към целта му. Н. Михайловски и др., ОИ (превод), 229.

— Друга (остар.) форма: гнъся̀.