ГОВЀЯ

ГОВЀЯ, ‑ѐеш, мин. св. говя̀х, прич. мин. св. деят. говя̀л, ‑а, ‑о, мн. говѐли, несв., непрех. 1. Не ям блажна храна в определени дни през седмицата или годината, спазвайки църковните разпоредби; постя. Той говееше в сряда и в петък. Ив. Вазов, Съч. VIII, 8. Басните за слатинската врачка се нижат; колко много ходи на църква; колко дни в годината говее. Н. Каралиева, Н, 75.

2. Не ям нищо; тримиря. — Ти, братко, не знаеш какво нещо е да говееш, като свети Иван Кукузела, пет дни... Ив. Вазов, Съч. VI, 48.

3. Обикн. с предл. на. За млада невеста — мълча като израз на почит пред свекър и свекърва и други близки на младоженеца. Младата невяста, както му е редът, цяла неделя говя на свекъра и свекървата. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 199. Къде ти по нас такъв ред. Съседа си ще срещнеш, очи не смееш да вдигнеш с бога да го поздравиш; в нова задруга невяста влезе, година време ще се тули, ще говее на свекър и свекърва, на девери, от женски свян ще говее... а тук?... М. Смилова, ДСВ, 31. Булката мълчи, говее, / на свекър и на свекърва, / на зълви и на девери / и на по-малки етърви. Нар. пес., СбНУ ХLVI, 128.

Списък на думите по буква