ГОВОРЕНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГОВО̀РЕНЕ, мн. няма, ср. Отгл. същ. от говоря и от говоря се. Гороломов, както беше се увлякъл в говоренето, взе да заеква, да се запъва. Й. Йовков, ПГ, 162. Народното събрание и така е вече уморено: то желае не говорене, а изход из това положение по един прост и ясен въпрос. Ив. Вазов, Съч. Х, 78. Ала в същото време тая чичова Венкова студенина и това негово сопнато говорене,.., възбудиха у нея и чувство на съжаление към невястата. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 284-285. Жената нямаше право да гледа чужд мъж в очите.. При това тя можеше да говори с чужд мъж само в къщи, защото спиране и говорене без свидетели, насаме, на улицата, бе абсолютно забранено. Ив. Хаджийски, БДНН II, 123. Шишко е слаб в говоренето и не може да увлече масите... Той ще изтърве кормилото на общото събрание и стачката може да се изроди в икономическа. Д. Димов, Т, 226.

◊ Не е за говорене. Разг. За изразяване на отрицателна оценка за нещо, което е в много лошо състояние, зле направено и не заслужава да се обсъжда. Други твърдяха, че било безобразие. А трети направо плюеха (..) и махаха с ръка, с което искаха да кажат, че тя е една мътна и кървава, гдето не е за говорене. Я. Антов, ТВК, 10.