ГО̀СТЕ

ГО̀СТЕ, мн. ‑та, ср. Събир. Диал. 1. Само ед. Всички лица, които правят приятелско посещение у дома на някого, схванати като едно цяло. Иванка се смееше: — Че то, ако върви така, няма защо да работим. Ще приемаме и изпращаме гостето и ще живеем от подаръци. П. Здравков, НД, 124. Па каквато си бе гостолюбива и разговорна, токо посряща гостето, кани ги да седнат и да си земат от това, що е сложено, и токо се извинява, че уж не било наредено и приготвено както трябва. Т. Влайков, Съч. I, 1925, 197. — Рахиме! — провикваше се весело мъжът .. — Излез да видиш какво госте ти водя! Ст. Даскалов, ЕС, 281. — Фала вие, мое славно госте, / имате ли вино за пиене, / имате ли манджа за ручане? СбНУ ХLIII, 80.

2. Обикн. членувано. Прекарване известно време у дома на някого като гост; гостуване. — Довиждане, добри хора! Сполай ви за гостето... — Сбогом, стопанке. С. Северняк, ОНК, 134-135. Еснафът пазеше в значителна степен традициите на човещина и морално равенство. Това личеше от сърдечността, с която еснафите устройваха своите сватби, своите общи трапези, своите еснафски гуляи, своите гостета. Ив. Хаджийски, БДНН II, 25.

— Друга форма: го̀ске.

Списък на думите по буква