ГРАМОТА —Речник на българския език — алтернативна версия

ГРАМОТА̀ ж. 1. Истор. Писмена заповед, официален документ, издаван предимно от царе и феодали през Средновековието. И тъй като беше книжовник.., кастрофилактът Воислав го бе взел при себе си за ковчежник на грамотите и хрисовулите царски. П. Константинов, ПИГ, 25. На тия богомили новият цар ще даде грамоти. Най-напред .. — грамота свободно да следват вярата си .. — грамота, че общинските земи са свободни довека. А. Дончев, СВС, 172. — Дворянин е дядо Райчо.. — Има си черно на бяло — грамота от руския цар. В. Геновска, СГ, 295. В грамотите на българските царе, в манастнирските надписи и пр. наименованието Витоша остава неизмено. П. Делирадев, В, 18.

2. Официален документ, който се дава за отличие, обикновено заедно с орден или значка. Годишният си план тя изпълнила за 5 месеца и 25 дни. За това тя получила грамота. Г. Караславов, Избр. съч. III, 47. На висока плетена масичка .. стояха кутийки с ордени.. Грижливата майчина ръка ги лъскаше всеки ден. Над тях бяха окачени грамоти. О. Бояджиев, П, 124. Почетна грамота. Похвална грамота.

— От гр. γράμματα 'писмо; написани неща' през рус. грамота.

ГРА̀МОТА ж. Остар. Умение да се чете и пише; грамотност. Учат се прилежно на българска грамота и се готвят за своето си послание с искрена любов и вяра. Ив. Вазов, Съч. ХIII, 133. Щом човек стане грамотен, сигурен ли си, че ще ползува тъкмо наложената свише грамота? В. Мутафчиева, ИКМ, 86.

— Рус. грамота.