ГРАНЧЕ —Речник на българския език — алтернативна версия
ГРА̀НЧЕ1, мн. ‑та, ср. Диал. Умал. от гранка1 (в 1 знач.). От некое гранче, кай що си стои и си пеи некое бюлбюлче, току ке е излезли некое глуфче от некое коренче или дупче. Нар. прик., СбНУ ХIV, 109. Леле си двата станааме, / ръка за ръка се фанааме, / на дървото се качийме, / на едно гранче стоееме, / алови цреши [череши] зобееме. Нар. пес., СбНУ Х, 40.
ГРА̀НЧЕ2, мн. ‑та, ср. Умал. от гранка2. Най-сетне ето ни в последната зала. Тук преждата се навива на гранчета. Гранчетата се изтягат на клинове. П. Велков, СДН, 432. Войводският син чул всичко, прибрал се у дома си .., поискал едно гранче сребърни конци, седнал и за два дни изплел една мрежа. А. Каралийчев, БС, 16. Вагрила сутринта отнесе в близкото село няколко гранчета прежда за боядисване. М. Яворски, ХСП, 159.