ГРЕХОТА̀

ГРЕХОТА̀, мн. няма, ж. С гл. съм в 3 л. ед. ч. грехота е. Разг. За означаване, че извършването на някакво действие или постъпка противоречи на нравствените норми, нарушава нравствените норми; грешно е, грях е. Грехота е кръв християнска и братска да се пролива. Ив. Вазов, Съч. ХХV, 88. — Отидохме на нивата и взехме да копаем. Тогава чак се сетих, че е празник. Да си вървим, рекох, грехота е. Й. Йовков, ЖС, 119. — Не е ли грехота да оставя Ивана с толкова дребни деца, а? — Грехота било... а не е грехота да вземеш от мене и да дадеш на него! Г. Караславов, Избр. съч. I, 310. — Живей и ти, мой синко, както и другите люде, и гледай си работата, казах аз, ала Недялко ме не чу и продължи: — Срамота е да живея като баба, грехота е. Тряба на сиромасите да се помага, тряба братете си да избавим. Л. Каравелов, Съч. IV, 94. Стари хора казват, че за умрял човек да се хортува и мъмре, то било грехота. Ил. Блъсков, ПБ I, 78. "Отрежи, тате, отрежи / русите коси на мама, / та ми ръцете превържи / вроз тебе да не замахна, / че йе от бога грехота / и от ората срамота!" Нар. пес., СбНУ ХLVI, 43.

◊ За грехотите. Разг. Обикн. като възклицание. За изразяване на съжаление или лек укор към някого, който е извършил (или може да извърши) нещо, смятано за грях.

Списък на думите по буква