ГУРКАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГУ̀РКАМ¹, ‑аш, несв., прех. Остар. Потапям някого или нещо бързо, изведнъж, обикн. във вода. След това тя се обърна към слънцето и почна бързо да гурка във водата зелената си глава. Елин Пелин, Съч. II, 190. Чинеше ѝ се, че е в едно море, в което се дави, без за потъне, и се хваща за гребена на талазите, които я гуркат в дълбочините и пак издигат. Ив. Вазов, Съч. XXVII, 145. гуркам се страд.

ГУ̀РКАМ СЕ несв., непрех. Потапям се бързо, изведнъж, обикн. във вода. Лятото беше горещо. Дребните птички отмалняваха и се гуркаха в речната вода, за да разхладят горещите си криле. А. Каралийчев, ПС III, 151. Мечката със забита в носа желязна брънка, о която е закачена веригата ѝ, се гурка във водата, глади с предна лапа муцуната си и ту извръща очи към децата, ту към мечкаря, приседнал на брега. П. Тодоров, И I, 29. В нашия клас само аз бях роден край море. И, разбира се, играех във водите като риба. Гурках се и пълзях по дъното. А. Страшимиров, УШ, 5. Конусообразната червеникава черупка .. се изхвърля в плитката вода на рифовете, където се събира от туземците, които се гуркат във водата за нея, ако е необходимо. ПН 1935, кн. 5-6, 77.

ГУ̀РКАМ², ‑аш, несв., прех. Диал. Карам коне да тичат по харман със снопи, за да ги овършеят. гуркам се страд.

— От Т. Панчев, Допълнение на българския речник от Н. Геров, 1908.