ГЪ̀РБЯ

ГЪ̀РБЯ, ‑иш, мин. св. гъ̀рбѝх, несв. Диал. 1. Прех. Нося нещо на гръб. — Ей, а стига си приемал тези колети! Как ще ги гърбиш! ... За себе си не мислиш! Ил. Волен, НС, 36.

2. Непрех. Непрекъснато работя, навеждайки гръб (Ст. Младенов, БТР). Все аз ли ще гърбя, бе хора? Ст. Младенов, БТР I, 491.

ГЪ̀РБЯ

ГЪ̀РБЯ СЕ, ‑иш се, мин. св. гъ̀рбѝх се, несв., непрех. Разг. 1. Навеждам се така, че ми изпъква силно гърбът и заприличвам на гърбав; прегърбвам се, изгърбвам се. Сигурно събираха сведения за него. Иначе не би могъл да си обясни защо го фотографираха. В участъка доведоха мършав унгарски евреин, който се гърби зад старомодния си апарат, заврял глава в черното платно. Ем. Станев, ВТВ, 10. Попречат ли му [на габъра] да расте нависоко, пропълзява встрани. Страда, но не се предава. Гърби се като таралеж над земята и я пази от дъждовните капки и от вятъра. Н. Хайтов, ШГ, 167. // За кръгла издигнатина върху плоскост — изпъквам, виждам се като гърбица.

2. Обръщам се, заставам с гръб към някого или към нещо (Д. Попов, БТР, 1993).

Списък на думите по буква