ГЮБРЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ГЮБРЀ, мн. ‑та, ср. 1. Само ед. Диал. Тор. Сутрин изпращаше най-малкия си син с козите към Даутица, сетне се захващаше да попристегне плета,.., да прибере гюбрето и почисти козарника, и тъй до първи здрач. А. Христофоров, А, 113. Мануш возеше овче гюбре на нивата покрай реката. И. Петров, МВ, 94.

2. Остар. и диал. Смет, боклук. През това време хората често виждаха Гоця да снове по работата из цяла София — с кой знае от кое гюбре вземена шапка. П. К. Яворов, Съч. II, 231. Българският народ е чист, както е чисто и Христовото възкресение, а чистотата не търпи никакво гюбре. Л. Каравелов и Хр. Ботев, ЗК, 98.

— От гр. κόπρος през тур. gübre.