ДЕКЛАМАТОР —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЕКЛАМА̀ТОР м. 1. Лице, което чете или възпроизвежда наизуст стихове пред слушатели. Цялата "Епопея на забравените" ние знаехме наизуст и декламирахме я не само в училището, а и по ридища и планини, като декламаторът винаги вземаше позата на героя в стихотворението. Н. Пушкаров, СбЦГМГ, 309. Мария спря дъха си, когато се показа декламаторът. Вдъхновен и възторжен, той рецитираше стихотворение от Вапцаров. Оф, 1950, бр. 1748, 4. // Лице, което умее изразително, художествено да чете или възпроизвежда наизуст стихове пред слушатели. Бояджийският работник Статко пък се оказа декламатор. Той с чувство декламираше Ботев, Смирненски, Маяковски. Д. Ангелов, ЖС, 382. Окръжният началник, изкусен декламатор, четеше високо руски стихове. Ив. Вазов, Съч. XXIV, 143. Той не можеше без болка в сърцето да среща тази жена, майка на загиналия негов приятел Фильо Гигов — бойкия и весел Фильо, декламатора и певеца, за когото селската младеж още жалеше. Ем. Манов, ДСР, 212.

2. Прен. Лице, което говори с изкуствен патос, с красиви и гръмки, но без реално съдържание фрази; фразьор. Всичко във филма така е приповдигнато, че милионите зрители видяха на екрана не скромния работник,.., а един маниак и грандоман, един позьор и декламатор. С, 1955, кн. 3, 148. — Опортюнист! Интелигент! Капитулант! — избухна най-сетне той. — Декламатор! Артист! Пъзльо! Трепери за скъпата си кожичка!... Г. Караславов, ОХ IV, 480.

— От лат. declamator, фр. déclamateur през рус. декламатор. — С. Бобчев, Животът на Франклина (превод), 1874.