ДЕКЛАМИРАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЕКЛАМЍРАМ, ‑аш, несв. и св. 1. Прех. Чета или възпроизвеждам наизуст стихове пред слушатели. Те го караха,.., да им декламира поемата си. Й. Йовков, ПК, 57. Първият беше руски семинарист и като такъв — добродушен, непрактичен, възторжен — и декламираше на настоятелите, колчем го посетеха, стихове от Хомякова и Державина. Ив. Вазов, Съч. XXII, 74. В дъното на подземието се изправяше на колене силует на младеж или девойка и с блясък в очите декламираше стиховете на Ботев. К. Ламбрев, СП, 57. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира са), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успехите ни за в бъдеще. З. Стоянов, ЗБВ II, 29. За празника на Кирил и Методий щях да декламирам едно стихотворение. Кр. Григоров, ОНУ, 26. // Умея изразително, художествено да чета или възпроизвеждам наизуст стихове пред слушатели. — Земи, Радке, ти добре декламираш. — каза Огнянов. Ив. Вазов, Съч. XXII, 79. Митко декламираше хубаво и на няколко пъти през време на почивките беше декламирал вече пред партизаните. М. Марчевски, МП, 127.

2. Прех. и непрех. Прен. Говоря или чета с изкуствено приповдигнат тон, с пресилен, фалшив патос. — Нямаш вяра в силата на народа! — отвърна рязко и предизвикателно Керимов. Чомбазов се изсмя високо, свободно. — Декламираш! — рече той. Г. Караславов, ОХ IV, 114. декламирам се страд. Ставаха работнически вечеринки и на тях неизменно се декламираше Смирненски. "Йохан" и "Делеклюз" не слизаха от сцената. НК, 1958, бр. 39, 1.

— От фр. déclamer през рус. декламировать. — Сп. Читалище, кн. 13, 1875.