ДЕЛИБАШИЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЕЛИБАШЍЯ, ‑ѝята, мн. ‑ѝи, м. 1. В Османската империя — конен воин, телохранител на турски паша; делия.

2. Обикн. мн. Истор. Деморализирани турски войници от края на ХVIII и началото на ХIХ в., отдали се на грабеж и насилия; делии. Не възвишават благочестиво душата зографисаните по стените образи на светци архангели, преподобни отци и мъченици с изчовъркани очи от кърджалии и делибашии. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 26. В опразнените селища турското правителство докарва от Мала Азия разни фанатизирани авантюристи — даалии, делибашии и др. Г. Дръндаров, ВЗ, 9. След кърджалиите в българските земи се появили делибашиите и кърсердарите, които под предлог, че закрилят населението от грабители, сами грабели и разбойничествували. П. Теофилов, К, 13. Кърджалиите, яничерите, делибашиите и много други злодеи оставили са в сяко почти българско сърце материали за повести. В. Друмев, НФ, V.

3. Простонар. Буен човек, който върши своеволия; луда глава. Макар и владетел на своя трон, той е един чужденец, нехранимайко, делибашия, недостоен съпруг. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (2), 32. "Прославило са Търново / със славни гърци и владици, / най си са много прослави / със Панарета делия, / делия, делибашия." П. Р. Славейков, БП I, III.

— От тур. delibaşı 'буен човек, луда глава'.