ДЕЛИЯ —Речник на българския език — алтернативна версия
ДЕЛЍЯ, ‑ѝята, мн. ‑ѝи, м. 1. Нар.-поет. Буен, юначен младеж; луда глава. А начело на хорото напет делия развява свилена кърпа, рита като аджамия конче и се провиква. К. Петканов, СВ, 70. — Хора и седенки волни делии дирят, къщата си дири въртокъщник — казваха стари. П. Тодоров, Събр. пр II, 206. И заудря порти непознат делия; / .. / "Спиш ли, събуди се, отвори, Аглика!" П. К. Яворов, Съч. I, 42. Няма сила Марковата сила / да надвие — Марка да уплаши! / Знаеш колко земи аз избродих, / колко свалих левенти делии. Ив. Вазов, Съч. II, 84. — Недей ме, лудо, задява — / мене ме мама не дава / като на тебе делия, / като на тебе бекрия: / на вино вадиш ножове, / на ракията — пищови. К. Христов, СК, 56. Та па си [Марко] им тиом отговаря: / "Фала вазе, три цръни арапе! / Отпущете гиздава девокя" / .. / Арапе му тиом отговарят: / "Назад, назад, непознат делио! / Доде не сме и тебе фанали." Нар. пес., СбНУ ХLIV, 34.
2. В Османската империя — конен воин, телохранител на турски паша; делибашия. Приличаше на загубено дете [великият везир] между снажните си арнаутски делии, облечени в червено. А. Дончев, ВР, 119. Като са на конче [Ангелина] покачи, / младо деверче питаше: / "Мязам на царски делия?" СбБрМ, 132.
3. Обикн. мн. Истор. Деморализирани турски войници от края на ХVIII и началото на ХIХ век, отдали се на грабеж и насилия; делибашии. От постояното преминувание на войски, делии, капасъзи и други турци, които минуваха през него [село Чъртовец], като вървяха от Шумен, Разград и целия Тузлук за Търново, хората бяха писнали и прежалили бащините си огнища и гробове и бяха дошли в Лясковец за спасение. Ц. Гинчев, ГК, 280. Добра търговия ще сторим в Загра и жалко ще е из друма да ни ограбят делии. Г. Манов, КД, 13. Освен того отоманская власт е съставила разни пълчища, приведени от Азия под название делии .., да ся скитат по сичка България и Сърбия и да угнятяват тях бедни народи и да угасят съвсем народни и военни им дух! Г. С. Раковски, БВВ, 73. // Разбойник. Тия глави са все на богобоязливи християни, но има няколко между тях, които принадлежат на разбойници българи, страшни делии кръвници. Ив. Вазов, Съч. VII, 55. Увълчи се и стана, дето се вика, делия. Подпали на Делисивка снопите, изгори му къшлата, наби овчарите и бутна мандрата. Н. Хайтов, ДР, 108. "Таз е година размирна, / по пътя има делии, / делии, делибашии, / нейде щат да та убият." Нар. пес., СбНУ ХХVII, 268. Събрали са двестя триста, / двестя триста харамии, / харамии баш делии. Нар. пес., СбНУ ХХVI, 59.
— От тур. deli 'смел, храбър'.