ДЕМОНИЧЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЕМОНЍЧЕН, ‑чна, ‑чно, мн. ‑чни, прил. 1. За човек — който има силен, властен, пагубен характер, който има качества на демон; демонически. Според Валишчевски руската жена е играла извънредно незначителна роля в историята, с изключение на няколко демонични жени или чисто мъжки натури. Р, 1926, бр. 229, 3. Сега той [Павел] ѝ се стори демоничен като самия Борис. Д. Димов, Т, 676. // Който е присъщ на такъв човек; демонически. Видях я — ослепяха ми очите / от тая демонична красота / и вик безумен тласнаха гърдите / към схванати уста. К. Христов, Т, 59. Нещо демонично имаше в това черно-жълто надупчено от шарка лице, хлътнало и горящо като в треска. М. Кремен, Б, 172.

2. В който има нещо необикновено, необяснимо и страшно за човека; демонически. Налице е едно преднамерено натрупване на сякаш с мъка търсени образи — външно зловещи, насилено демонични, учудващи, но малко въздействуващи. ЛФ, 1958, бр. 2, 2. Брадата на Репиновия "Протодяконът" е сребърна, мека, но очите му излъчват демоничен пламък. Той не прилича на духовник, а на разбойник. А. Каралийчев, С, 117. Тук има много безстрашие, много храброст, много изобретателност, демонична и лукава. Й. Йовков, Разк. III, 115.

3. Който се отнася до демон, който е свързан с демон (в 1 и 2 знач.); демонски, демонически. В пролога на трагедията в разговора между върховния господар и Мефистофел първият заявява: "Добрият човек съзнава и в смътния си стремеж правия път"; той дава да се разбере, че накрай ще надвие не демоничното, а божественото начало. М. Арнаудов, Г, 56.

— От фр. démonique.