ДИВЯ —Речник на българския език — алтернативна версия
ДИВЯ̀1, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. Диал. Правя някой да стане див, да подивее (Н. Геров, РБЯ).
ДИВЯ̀ СЕ несв., непрех. Държа се, постъпвам като човек, който не е свикнал да общува с хора; стеснявам се, срамувам се. — Нека да добият господарски нрави, обясняваше той, а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 10. Аз викам някои от тях, за да поприказвам с тия българчета, .., но те се дивят и отбягват. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 30.
ДИВЯ̀2, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, несв., прех. Предизвиквам възхищение, учудване у някого. Поколения от мъдреци велики, .., са дивили света с произведенията на своя ум. Ив. Вазов, Съч. ХII, 148. Дивеше ме и трогваше божата градина, подкрепяше ме с обещание за добро. Ем. Станев, А, 73. Да иде време по-спокойно, по-честито, / озърна щат се вси учудено назад — / и паметниците незиблеми, които / въздигнали сме ний, тепърва ще дивят. К. Христов, Избр. ст, 287. Българио, дивиш ме ти, / пленяваш ме, о земльо драга, / със тез планински висоти, / върху които свода ляга. Ив. Вазов, Съч. V, 96.
ДИВЯ̀ СЕ несв., непрех. Изпитвам възхищение, удивление или учудване от нещо, като обикн. му давам и външен израз; учудвам се, възхищавам се. На улиците, по които минаваше манифестацията, излизаха любопитни хора и се дивяха на бодрото гъмжило, забързало след червеното знаме. П. Здравков, НД, 52. — Бре че хубости, бре че чудесии! — дивеше се дядо Матейко, като гледаше тия чудни райски красоти, които само праведниците ще видят. Елин Пелин, Съч. I, 34. Но нима Копривщица е само музей, питах се аз, когато се дивих на великолепните тавани и порти, на чудесните наивни рисунки по алафранги и фронтони? Н. Стефанова, РП, 70. Хубаво си, отечество мое!... Малко ли пъти съм се катерил по твоите гигантски планини и съм се чудил и дивил на твоите гори и поля. Ив. Вазов, Съч. ХVII, 136.