ДИСОНА̀НС

ДИСОНА̀НС м. 1. Муз. Едновременно звучене на два или повече тона, което създава впечатление за несъгласуваност. Противоп. консонанс. У Добри Христов хармоничната разработка е значително разнообразна. Умело той допуска дисонанси, което е вече една по-висока форма на хармонизиране. Ст. Грудев, ББ, 26. Морис Равел .. още дванадесетгодишен .. опитвайки се на пианото, търсел леки дисонанси, които по-късно му откриват пътя към нови хармонични ефекти. К, 1927, бр. 113, 3. Жълтеникавите мъртвешки ръце на болната [Мария] се протегнаха и почнаха да удрят безразборно върху клавишите. Музиката, която излезе от рояла, приличаше на говора ѝ: трагичен шум, безреден поток от дисонанси. Д. Димов, Т, 190.

2. Литер. Вид непълна рима, при която ударените гласни не съвпадат, а следващите звукове съвпадат или са близки по звучене.

3. Прен. Несъответствие, противоречие на нещо по отношение на друго; противоречие, дисхармония. Това ново здание на черква, с тая претенция на бляскавост е също един присмех на окръжаващата мизерия, един глождлив дисонанс. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 104-105. По улицата се слуша като дисонанс на мекия шум на вятъра припреният речитатив на Илийца. З. Сребров, Избр. разк., 165. Балите излъчваха цяла гама от миризми, в която опитното обоняние можеше да различи дисонансите на мухъл и спареност от хармоничното благоухание на смолисти вещества и етерни масла. Д. Димов, Т, 38. Разбираме, че говорят селяни, но езикът, с който си служат, не оскърбява нашия вкус, не внася дисонанс в произведението. К. Величков, ПССъч. VIII, 198-199. Едрата му, .., тежкоатлетическа фигура някак си беше в дисонанс със звуците, които излизаха изпод пръстите му. Ст. Даскалов, ЕС, 307.

— Лат. dissonans, ‑ntis 'несъзвучен'.

Списък на думите по буква