ДИХА —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЍХА ж. Остар. и диал. Дихание (в 4 знач.); човек, живо същество, душа̀. Създавникът е искал щото повърхнината на тояз земски валяк и още и дълбочините му да бъдат изпълнени с живи дихи. Ив. Богоров, КП, 1874, кн. 3, 14. Саморастта работи по един вечен план ..; тя набелязва с едничък акт изпръвния образ на сякоя диха. Ив. Богоров, КП, 1874, кн. 1, 12.

◊ Жива диха няма. Диал. Никакъв човек, никой (няма). Нека преминем отвъд Дунав, дето са останали във влашкия говорни език някои старобългарски думи като запалени свещи над гробищата на прадедите ни, от които сега няма жива диха. Ив. Богоров, КН, 1874, кн. 2, 4.