ДЍХАМ

ДЍХАМ, ‑аш, несв., непрех. и прех. Остар. и диал. 1. Дишам. Когато човек гълта, като диха, — такъв воздух, който е пълен с такова безбройно множество микроскопически животинки и вредителни семенца, — не е чудно, дето са лесно трови и ляга болен от треска или от други болести. Ступ., 1875, бр. 9-10, 71. Аз ще умра! Победих минутата на слабостта; от този час скъсвам сношенията си с този свят .. Сега дихам по-свободно: от сърцето ми ся отведе един тежък камък. А. Шопов, СКП (превод), 25. Султан Селим из постеля скокна, / па си яхна бързо, врано конче, / що ми тропа, та звезди разискря / и ми диха, та гора трепери. А. Разцветников, Ст, 201. Тури [бошнячето] нога и кон си подкара, / подкара го низ рамна чаршия. / Като оди, калдръме копае, / като диха, дюкяне затвара. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 78. Не е била тъмна мъгла, / .. / Но йе било лоша ламя, / .. / Диха, диха, мъгла издава. Нар. пес., СбНУ I, 12.

2. Издавам, изпускам лош дъх; дъхам, воня, смърдя (Н. Геров, РБЯ).

◊ Ни лук ял, ни на лук дихал. Диал. Преструвам се, че не съм извършил нещо, че не съм взел участие в нещо; правя се невинен, прикривам се. Eдно куче си измъквало главата из връзката, ходило посред нощ в ближна мандра, давило овцете .. и после се завръщало, нахлувало си синджира, па си спало спокойно; не лук яло, не на лук дихало. Н, 1881, кн. 2, 132.

Списък на думите по буква